Грандиозен успех! Този път като се опитах да помогна, изядох само два шамара!
Като малък бях много добро дете.
Това не го казвам аз. Казваше го майка ми. Татко използваше други думи, но няма да ги пиша тук, защото в Handmasters.bg сме възпитани хора.
Още от съвсем малък не мога да гледам как някой се мъчи и да не му помогна. Особено възрастните хора. Видя ли някой да носи тежка торба, да поправя нещо или просто да въздиша измъчено над някаква работа — веднага се появявам.
Понякога след това въздиша още повече.
Но това са подробности.
Един ден заварих татко в двора. Беше се навел над една стара дървена пейка и я ремонтираше.
Пейката беше много хубава.
Е, не точно в онзи момент.
Единият ѝ крак беше свален, две дъски лежаха на земята, а наоколо имаше винтове, пирони, чук, отвертки и една кутия с боя. Татко мереше нещо с метъра и изглеждаше много съсредоточен.
Веднага разбрах, че човекът има нужда от помощ.
— Тате, да ти помогна?
Татко бавно вдигна глава. Погледна мен. После погледна пейката. После пак мен.
— Не.
Странно.
Може би не ме беше чул.
— Мога да ти помогна, ако искаш.
— Не искам.
— Ама аз мога!
— Точно това ме притеснява.
Тук вече разбрах какво става. Човекът просто не искаше да ме товари. Такъв си беше татко.
Затова реших да настоявам.
— Хайде де! Само малко!
— Ники...
— Няма да пипам нищо, което не ми кажеш!
При тези думи татко спря да работи. И до ден днешен помня погледа му.
Това беше погледът на човек, който много иска да повярва.
Но има опит.
...СТОП за малко! Хей, ти още ли не си ме последвал?...
Та докъде бях стигнал? А, да. До момента, в който татко направи грешката.
След още няколко предложения, две молби и едно продължително:
— Мооооля тееее, тате!
...той въздъхна.
— Добре. Ще ми подаваш инструментите. Само това.
Зарадвах се толкова много, че го прегърнах. Татко залитна назад, бутна кутията с винтовете и около четирийсет винтчета се разпиляха в тревата.
Настъпи тишина.
— Няма нищо! Ще ги събера!
— Ники, недей...
Но вече ги събирах.
Намерих почти всички. Е, няколко бяха пирони, едното беше камъче, а по-късно се оказа, че съм прибрал и една малка бръмбарка. Но това нямаше отношение към ремонта.
След това нещата потръгнаха чудесно.
Татко поиска чука. Подадох му отвертката.
После поиска отвертката. Подадох му клещите.
— Ники, това са клещи.
— Знам. Проверявах дали внимаваш.
Той ме погледна.
Реших повече да не се шегувам.
След малко вече наистина бях полезен. Държах една дъска, докато татко я закрепваше.
— Само я дръж така. Не мърдай.
— Добре.
И наистина не мръднах.
Поне аз.
Рижон обаче точно тогава реши, че е стоял мирно достатъчно дълго. Дотогава лежеше на няколко крачки от нас и наблюдаваше ремонта с онзи негов поглед, с който обикновено ме гледа малко преди двамата да направим нещо, което после се налага да обясняваме.
Погледна ме. Аз погледнах него.
После той погледна едно връвче, което висеше от джоба ми.
Очите му светнаха.
— Рижон, недей.
Рижон го прие като покана.
Скочи към връвчицата, аз подскочих, а дъската падна. Татко изпусна отвертката и тя цопна право в отворената кутия с боя.
Дръжката ѝ потъна.
Татко затвори очи.
— Спокойно! Ще я извадя!
Това беше вторият момент през онзи ден, в който той каза:
— НИКИ, НЕДЕЙ!
И вторият момент, в който вече беше късно.
Бръкнах с ръка и извадих отвертката. Не знам защо реших, че това е най-разумният начин. До ден днешен нямам обяснение.
Извадих я успешно, между другото.
Само че ръката ми вече беше зелена.
— Не пипай нищо — каза татко.
— Добре.
— Нищо, Ники.
— Разбрах.
Точно тогава една муха кацна на носа ми. Инстинктивно замахнах с ръка, мухата избяга, а аз си оставих чудесен зелен отпечатък през половината лице.
Татко седна на земята.
— Тате, добре ли си?
— Прекрасно съм.
Не звучеше прекрасно.
Затова реших, че най-разумното нещо е да оправя положението.
Сам.
Докато татко си почиваше, забелязах, че една от дъските още не беше боядисана. Ето го моят шанс. Щях да я боядисам тихичко и внимателно, без никой да разбере.
После татко щеше да види готовата дъска и сигурно щеше да си каже:
„Ех, това момче! Какъв помощник!“
Взех четката, потопих я внимателно в боята и я извадих. Една капка падна върху обувката ми. Втора върху тревата.
Третата — върху Рижон.
Той погледна зеленото петно на гърба си.
После погледна мен.
Аз погледнах него.
И двамата разбрахме, че ситуацията е сериозна.
— Стой така. Ще ти помогна.
Рижон не остана така.
Всъщност побягна.
Опитах се да го хвана.
Това беше грешка.
— Рижооон! Стой! Искам да ти помогна!
По-късно осъзнах, че вероятно точно тази реплика го е накарала да тича още по-бързо.
Рижон хукна през двора.
Аз след него.
Той мина под пейката.
Аз — не.
Блъснах се в нея.
Пейката падна върху кофата.
Кофата се обърна.
Боята тръгна по двора.
Рижон изскочи от другата страна със зелена опашка.
Аз се подхлъзнах.
Хванах се за простора.
Просторът се скъса.
Два чаршафа паднаха право в боята.
Настъпи тишина.
Този път по-дълга.
Татко стоеше неподвижно. Аз лежах по гръб. Рижон седеше на оградата и гледаше от безопасно разстояние.
Опашката му беше зелена.
Пейката беше на земята.
Дворът беше зелен.
Чаршафите бяха зелени.
Аз бях зелен.
Само татко не беше зелен.
Засега.
— Тате?
Мълчание.
— Май стана малък проблем.
Татко се изправи. Аз също станах.
Рижон остана на оградата.
Той винаги е бил по-разумен от мен в такива моменти.
Татко огледа пейката, обърнатата кофа и чаршафите. После погледна Рижон.
Накрая погледна мен.
— Ники...
— Да?
— Нали щеше само да ми подаваш инструментите?
Замислих се.
Технически беше прав.
— Ама виж хубавото — казах аз. — Отвертката я извадих.
Първият шамар дойде веднага.
Не беше силен. По-скоро възпитателен.
Вторият дойде, когато станах, изтупах се и попитах:
— Да ти помогна ли да изчистим?
И така приключи първият ми голям ремонт.
Пейката в крайна сметка беше поправена. Чаршафите — не. Рижон беше зелен почти седмица.
А татко повече никога не ми каза:
„Ще ми подаваш инструментите.“
Но аз и до днес смятам онзи ден за грандиозен успех.
Защото предишния път, когато се опитах да му помогна...
...шамарите бяха три.
